ЗАНАЯТИ
Условията на живот и отдалечеността на селата високо в планините, принудили хората сами да се учат да правят много неща. Мъжете се занимавали със земеделските инструменти и поддръжка на дома, а жените от малки се учели да въртят домакинската работа в къщата. Месят и пекат хляб, обработват вълната, шият дрехи за цялото семейство.
Постепенно започва да се усеща необходимост от специализиран труд на майстори - занаятчии.
Зидарството е една от основните професии на мъжете в
Родопите. Голяма част от строежите по беломорието са дело на родопски майстори.
През студените месеци от годината (зимата), когато земеделската работа е
приключила, зидарите се събирали на групи с отговорник, калфи и чираци и
заминавали на гурбет на юг и се връщали чак в късна пролет.
Най-тежка била работата на калфите и чираците.
Освен работата
по строителството, те се занимавали и с домакинската работа. Много от родителите
пращали децата си с майсторите, за да бъдат възпитани на труд и послушание.
След затварянето на границата, солищенските дюлгери се
ориентирали да търсят работа в Пловдив и околните села.
Една трета (30 човека) от жителите на Солища по онова време били зидари.
Един от майсторите зидари в Солища, който още се помни е Филю Тодоров Корбаджиев - солищенският Колю Фичето. Каменната камбанария в селото, иззидана с дялани камъни, говори сама за майстора си.
Друг майстор зидар е Пею Андонов Абрашев. Завършил е четвърто отделение и като малък ходел с баща си на гурбет в Пловдив. Така успял да усвои занаята. Работата му идвала отръки. Занимавал се още с дърводелство и резба. Уменията му се предават на поколенията му. Той бил много упорит, строг, взискателен, пъргав и можел да играе ръченица по един час. Обичал да иронизира мързеливците и скъперниците.
Също добър майстор зидар бил и Гочо Марков Шарков. Иван Карасавов - най-добрият на суха зидария и покриване с тухли. Марко Шарков - добър в изграждането на комини.
Тъй като дюлгерите се занимавали само със зидарство и мазачество, се наложила нуждата от други майстори, които да довършват строежа - дърводелци. Те се занимавали предимно с дограми - врати и прозорци, правели мебели в къщите - столове, маси, легла, гардероби, украсявали таваните с дърворезба. Някои от дърводелците правели дори гайди през свободното си време, други ковяли дюшеме.
В началото работели само с ръчни инструменти, а по-късно някои от тях си закупили машини - планя, банциг.
Един от настоящите дърводелци в селото скоро се върна от Зографския манастир в Атон. Там той работеше като майстор - реставратор.
Помнят се няколко човека, които са се
занимавали с шиене на дрехи (носии).
Шина Абрашева е една от жените, която се научила най-добре да шие терлици, детски пелени, украсявала престилките (миндили).
Постепенно шалварите са заменени с панталони от аба, жилетки, палта, балтони.
Един от шивачите на мъжки дрехи в Солища - Димитър Енев Мирчев се явил на изпит пред Търговската камара в Пловдив и получил майсторско свидетелство.
Мария Николова Абрашева е небезизвестна шивачка в Солища. За своето майсторство тя получава златен медал и часовник. Много често е викана за обмяна на опит в София и Асеновград. Дълго време е работила във филиала на модна къща "Валентина" в с. Широка лъка. Тя работи като ръководител-моделиер в цеха, който става известен с облеклата си в родопски стил с битови орнаменти.
Почти във всяка къща в Солища има хурки, вретена, ридан,
стан. Всяко момиче още от малко е обучавано в тънкостите
на занаята, за да може като се омъжи сама да се справя с необходиостта от
домашни одеала за постилане и завиване, платна за ризи, кърпи, торби, чаршафи и
др.
Много малко са останали тъкачките в Солища. Сестрите Рада
Абрашева и Мата Герзилова са едни от майсторките тъкачки, които се опитват да
предадат тънкостите на занаята на своите синове и внучки. Още от малки те си
правели парцалени кукли, с които да си играят. По-късно се научили да бродират.
Известни са още с уменията си да плетат различни модели на една кука - покривки,
пердета, салфетки, дори шапки.
Те получавали поръчки за китеници от различни
краища на страната. Някои от техните разнообразни и уникални модели могат да се
видят постелени по домовете на децата и внуците им. Могат да се похвалят с
рубата (чеиза), която са подготвили за децата си.
Всичко е изработено саморъчно.
Други известни тъкачки в Солища са Стефана Митинова, Дора Пеева Измирлиева.
Везането е занаят, който изисква много въображение, сръчност и най-вече търпение.
Шаречките се учели да шият първо с конци върху шаяк, а по-късно вече и със сърма. Шарели терлици, вълненици, булченски премени. За основа се поставял зелен копринен плат, със сапун се очертавали фигурите, а после се повтаряли с бял копринен конец.
Майсторки на везането в Солища се помнят: Стефана Николова Куртева, Рада Анастасова Пелтекова, Мария Георгиева Кудина - Башова, Калудка Георгиева Кудина - Велева.
Старите хора се обували с цървули. Кожата от едър добитък се обработвала специално. Прясно насолена и изсушена, се нарязвала на ивици (фаши) - по-широки за хората с големи крака и по-тесни за детските. Най-здрави цървули ставали от кожи на диви прасета (глигани). Продавали ги ловците. Другите фаши се купували от магазините за промишлени стоки в Широка лъка. Нарязаната кожа за цървули понякога бръснели или я оставяли небръсната. Във всяко семейство бащата или майката били специализирани в направата на цървули за всички от семейството. Кожата се надупчвала и след това се навървяла с тънки кожи или дебели кълчищни конци, кръстосани отпред с върви и кожени тасми. Така обработени, цървулите били готови за обуване. Когато се продънвали ги замрежвали с тънки ивици от същия вид кожа. През зимата, за да не хлъзгат, им връзвали на ходилата метални "котки", специално направени от ковачите. През лятото, когато се стягали от жегата и притеснявали краката, ги наквасвали вечер във вода и до сутринта те омеквали. До появата на гумените цървули овчарите, дюлгерите, всички вкъщи - жени и деца, се обували със сурови цървули.
Пръв обущар в Солища се смята Тодор Стоев Мирчев. Друг известен обущар в Солища е Куртю вълков Тодин (Бодуров). Като юноша е ходел да работи с майстори - зидари в Пловдив. През звободното си време посещавал една обущарска работилница, помагал на майстора и крадял занаят. Като се връщал в Солища поправял и кърпел обувки.
Един от първите модерни обущари в Солища бил Димитър Вълчанов Герзилов (Бачката). Той чиракувал няколко години при майстори в Устово, взел изпита си за калфа и отворил работилница в Солища.
Много старателен в работата си бил и Дечо Тодоров Чернев. За две години санал калфа и майсторът, при когото се обучавал, му възлагал част от поръчките. Явил се на изпит за майсторско свидетелство в Търговската камара в Пловдив. Задачата му била да направи модерни дамски обувки. Взел изпита с отличен и получил специална похвала от комисията. След няколко месеца започнал самостоятелна работа в собствена работилница. Взел при себе си да обучава чираци.
Наред с дървените съдове жителите на Солища ползвали и бакърените харкоми, сахани, купи, тасове, кипче (черпаци), тави, казани. Те били разнообразни както по функция, така и по видове. Тази посуда изисквала ежегодна поддръжка - почистване и калайдисване. Това извикало и този занаят в Солища.
Запомнени калайджии от Солища са Димитър Герзилов, Вълко Тодоров Калайджиев (Карастоев), Тодор Вълков Калайджиев, Марко, Вълко и Пею Тодорови (Калайджиеви, Никола Вълчанов Герзилов.
Кацарските изделия, направени от цепени чамови дъски, в миналото са служели за съхраняване на брашно, за саламурено зеле, за избиване на маслото в мандрите и в дома, за съхраняване на масло. За обръчи използвали пръчки от леска.
Известни майстори в Солища са били Гочо Марков Шарков и Гочо Марков Кедиков. Последният правел повече малки качици за туршии и още по-малки - за пренасяне на мляко за пладнина. Ведрата, ползвани при доене, също били тяхна направа.
Също и Манол Тодоров Стоенбашов.
Вълко Василев Герзилов (Дльогото) бил майстор и на дървени лъжици, налъми, качета, геги, тояги, чаши и др.
Най-младият кацар в Солища е Никола Георгиев Митинов. Освен обикновени каци, той прави и тесни, високи бурилки, станове за тъкане, сандъци, рудани и др.
Костадин Марков Карасавов е единственият майстор-сладкар от Солища. След женитбата си се преселил в Девин. Чрез познати довел майстор-сладкар от Гоце Делчев и открил работилница зад читалището. Двамата взели под наем и кафенето. След това направили специална постройка до автогарата. Костадин сам станал отговорник и за две години изучил майсторлъка на всички видове сладкарски изделия и на бозата. Доставяли продукция чак до Доспат. Работата се разрастнала и той взел четирима работници. Произвеждал качествена стока за целия район.